ОСНОВНИ ЛИТЕРАТУРНИ ПОНЯТИЯ
І. Тема, идея, сюжет и композиция на литературно произведение.
1. Тема. Темата се формира въз основа на изобразената в литературното произведение област на човешкия живот, историческата епоха, съпътстващите проблеми, както и задачите, които си поставя авторът при написването на съответната творба. На темата са подчинени както изобразените герои, картини, ситуации и конфликти, така и сюжетът на творбата. Понякога темата се подразбира от самото заглавие. Така например в романа на Иван Вазов „Под игото” главната и обединяваща тема са борбите на българския народ за национална независимост. По-често обаче темата не се покрива със заглавието, което може да има преносен или метафоричен характер и да се отнася само до един или друг проблем на художественото произведение.
Най-често срещаните теми в българската художествена литература са историческите, социалните, битовите, военните, градските, селските, любовните.
2. Идея (идея на литературното произведение, художествена идея)
Идея ( от гръцки – представа, понятие), общ извод, прокаран със средствата на художествената реч, който произтича от осмисляне на жизнените явления, изобразени в литературното произведение. Идеята на литературната творба е художествена идея, изразена по законите на красотата. Тя не се покрива с философските, политическите, социалните, нравствените, естетическите и др. схващания на писателя, а се изгражда върху тях като вътрешен извод, като дълбок смисъл на системата от художествени образи в произведението. Художествената идея е своеобразно откритие на писателя въз основа на негови наблюдения на живота и на обобщенията, до които е достигнал. Художествената идея най-често се нарича главна или основна мисъл на литературното произведение.
В най-широк смисъл идеята е предмет на изследване, разсъждения и обобщение в литературното произведение. Тя е тясно свързана с темата, като предлага някакъв нов и оригинален поглед за изобразяване на проблеми, конфликти и ситуации, както и подходи за тяхното решаване или възприемане. Така например в романа на Алеко Константинов „Бай Ганьо” идеята на автора е да представи в един образ (герой) отрицателните черти на българина, като им придава сатиричен характер. За това Бай Ганьо е олицетворение на примитивизма, безкултурието, простащината, еснафщината, арогантността и интересчийството.
3. Сюжет и композиция
Сюжет (от френски sujet – предмет на изображение). Сюжетът е система от събития, която изгражда структурата на литературната творба и позволява да се разкрият характерите на героите, както и участието им във възникналия конфликт. Структурата на сюжета включва следните елементи:
1. Експозиция – в тази част читателят се запознава с мястото, героите, условията и историческата епоха;
2. Завръзка – тук се разкрива началото на конфликта и причините за него;
3. Кулминация – върхов момент на действието, сблъсък на характери и идеи, централен момент на конфликта;
4. Развръзка – представят се условията и резултата на изхода от конфликта;
5. Епилог – заключителна част на творбата, в която се дават сведения за понататъшната съдба на героите.
Сюжетът е тясно свързан с композицията на литературното произведение, така както темата е свързан с идеята. В по-големите епически видове (романи) могат да се открият две или повече сюжетни линии. В романа на Иван Вазов „Под игото” се преплитат три сюжетни линии: лична, битова и обществено-историческа. Те се развиват едновременно и обхващат различни страни от живота на действащите лица.
Композицията е постройката на литературната творба. Тя има връзка със съдържанието. Чрез композицията всяка сцена, действие и образ в произведението заемат определено място, съобразно със значимостта си. Композицията може да бъде сюжетно-събитийна, (когато говорим за подредбата на различни събития и етапи от развитието на действието) техническа ( напр. структурирането на романа в отделни глави, части и книги, или изграждането на стихотворението в отделни стихове, четиристишия, стихотворни стъпки).
ІІ. Родове и жанрове на художествената литература.
В художествената литература има три основни рода Епос, Лирика и Драма, които обединяват в себе си трите основни групи от произведения: Епически жанрове, Лирически жанрове и Драматически жанрове.
1. Епос (епически жанрове). Епосът обединява в себе си всички художествени творби в немерена реч (проза). За епоса (епическите жанрове) е характерно повествователното описание на картини и ситуации, свързани с живота и бита на изобразяваните герои с техните характеристики, мимики, жестове, с техните действия, постъпки, дела и поведение. За разлика от лириката и драмата епосът изобразява цялостно и многостранно типични човешки характери в тяхното жизнено развитие, задълбочена психологическа характеристика и индивидуална неповторимост. За епически жанрове се приемат романът, повестта, разказът,приказката, фейлетонът, пътеписът и анекдотът.
2. Лирика ( лирически жанрове). Към лириката се отнасят всички произведения в стихотворна, мерена реч (поезия). Основното съдържание на лирическите творби е изобразяването на характерни и типични човешки преживявания, чувства, страсти и настроения. Лириката отразява характера чрез конкретното му преживяване. Различните структури на стихосложението (римата, ритъмът и вътрешната мелодика) дават богати възможности за обрисуване на човешките преживявания. Към лирическите жанрове спадат стихотворението, поемата, одата, елегията, сонета, одата и пр.
3. Драма (драматически жанрове). Към този род спадат всички жанрове, които имат диалогичен вид и се играят на сцена. Драмата разкрива живота чрез показване на конфликти. Конфликтът се изразява посредством действието ( играта и диалозите) на актьорите. Конфликтът определя и вида на драмата. Трагичният конфликт стои в основата на трагедията, комичният – в комедията. Към рода драма спадат такива жанрове като: комедия, трагедия, драма, пиеса, оперета, водевил, сценка.
ІІІ. Анализ на литературно произведение.
Анализ ( от латински – разчленяване на частите на цялото, тяхното съпоставяне и описание, търсене на определена логика и правене на изводи). Основните въпроси на литературния анализ е връзката между идейното съдържание и художествената форма на литературното произведение, разглеждане на темата и идеята, образа и характерите, композицията и сюжета, средствата на художествения език, стихосложението и неговите особености, художественото майсторство на писателя. Обикновено анализът на литературно произведение се прави по предварително зададена тема, като по нея се извършва наблюдение върху стила и композицията, героите и техните характери, конфликтите, темата и основната идея на творбата. При анализ не трябва да се допуска преразказ на творбата, а да се развие зададената тема, като се спазва определена структура:
а) Увод (въвеждаща част), която има за задача да даде необходими за поставената тема сведения за писателя и творчеството му или само за творбата му, и да се постави проблема, съдържащ се в зададената тема.
б) Интерпретативна теза – тя трябва да бъде целенасочена и ясна. Тук трябва да се даде разширен и мотивиран отговор на поставената тема, да се посочат доказателства, сравнения или ако е нужно да се направят кратки цитати от творбата. Интерпретативната теза има характер на разсъждение, като се спазват нормите на научно-критическия текст и се използва литературна терминология. Пишещият трябва да изложи своите наблюдения върху текста и да направи съответните изводи.
в) В заключителната част се правят обобщаващи изводи, чрез които разработващият темата дава окончателната си оценка в различни насоки на анализирания текст.
В цялостния текст на писмената работа се правят и междинни изводи. От особена важност е да се осъществи логическа връзка между отделните моменти, конструиращи съчинението. Направените наблюдения над текста и предварително извършеният анализ в съчинението, трябва да намерят израз в осмислянето, разбирането и тълкуването му.
Външно оформление на литературния анализ. Дадената за заглавие тема се пише с по-едър шрифт и добре центрирано. Страниците се оформят с горно и долно, ляво и дясно свободно поле. Нов абзац се оформя, като първият ред от него се пише по-навътре. Необходимо е страниците да се номерират. Задраскването се прави само с една права черта.
ІV. СТИЛИСТИЧНИ ФИГУРИ И ТРОПИ
- ТРОПИ
Тропите – (от гр. Tropos – начин на изразяване) – дума или израз, употребни в преносен смисъл. Тропата възниква при съпоставяне на две явления, между които има прилика. Общият признак свързва буквалното и преносното значение на думата. Например: в израза „ дървото гори” глаголът „гори” е употребен в прекия смисъл на думата, а изразът „изток гори” същата дума е използвана в преносен смисъл, за да се представи образно, че при изгрева слънцето прилича на огромен пламък. Тропата се заражда от художествения начин на мислене, прш който човешките качества въз основа на сходство се съпоставя със свойства на околния свят, природата се одухотворява и й се приписват човешки прояви ( „потокът тича”, „слънцето си усмихва”) или върху човека се пренасят признаци на предмети и природни явления ( „каменно сърце”, „златни ръце”, „бурни мисли”). При тропата чрез известното се пояснява непознатото. Най-често срещани тропи са:
- Епитет – определение, което изпълнява художествена функция, напр. величествена планина, уханна роза, печални очи и т.н.
- Сравнение – съпоставяне на два обекта например с помощта на като (като че, като на, както, сякаш, подобно на и др.),
Например
– застана пред мене права, зла като усойница (Елин Пелин),
– полите й широки, като на кукла (Йордан Йовков),
– бих ревнал от болка/ като ранена в сърцето пантера (Никола Вапцаров).
- Метафора – названието на един обект (предмет, признак, действие) се пренася върху друг обект (предмет, признак, действие) въз основа на някакво сходство (по цвят, форма, размер, функция и др.) между двата обекта (от гр. метафора-пренасяне, преносен израз).
Например:
– сходство между два предмета: Не жена, а звезда стоеше в тъмната му кръчма (Елин Пелин),
– сходство между два признака: Сребърни облачета … се рееха тихо по синьото небе (Ив. Вазов);
– сходство между действия: Лазаринка спусна кърпа ниско над очи и лицето й пламна от срам (Елин Пелин).
Метафоричният образ се изгражда чрез съпоставяне, чрез сравняване на два предмета, два признака, две действия, затова метафората се възприема като скрито сравнение – думите за сравнение (като, сякаш) се изпускат, но се подразбират
- Олицетворение – при този вид метафора признаци на човека (на живо същество) се пренасят върху неодушевени предмети или отвлечени понятия (истина, лъжа, добро, зло и др.). Така те сякаш оживяват – превръщат се в одушевени същества. Според това кои признаци на човека (качества, действия), как и на кои предмети се приписват, олицетворенията се разграничават в групи:
– На предмет се приписва отделен човешки признак:
През прозореца гледат меките. (Д. Габе)
– Предметът се уподобява на човек:
О, майко моя, родино мила,
защо тъй .жално, тъй милно плачеш (Хр. Ботев)
Отвлечено понятие се уподобява на човек:
– частично: По този въпрос истината ще проговори рано или късно.
– напълно (използва се главна буква): Веднъж- Лъжата казала на Истината:
- Алегория – при този вид метафора отвлечено понятие за нравствено качество на човека се изразява чрез предмет, явление, животно. Например в пословици, поговорки, басни чрез образи на животни се представят положителни или отрицателни качества на човека- лъв – смелост, заек – страх, лисица хитрост, вълк – алчност, змия – коварство, магаре – упорство, мечка груба сила, мравка – трудолюбие, щурец – безгрижие и др.
- Метонимията – свързва два обекта на базата на някаква зависимост между тях.
Метонимиите биват например по:
– общност на мястото – Върхът отговори с други вик: ура! (Иван Вазов) – вместо "опълченците, които са на върха";
– общност на действието – Трионът, теслата, длетото, брадвата не си почиваха по цели дни (Елин Пелин) – вместо "майсторите с трион, тесла, длето, брадва";
– принадлежност на обекта – Повзри се в живота, и ето ти Ботев, и ето ти цяла поема (Никола Вапцаров) – вместо "идеите, творчеството на Ботев";
– съотношение между материал и продукт – желязото срещат с железни си гърди (Иван Вазов) – вместо "железните оръжия";
– съотношение съд и съдържание – тя ставаше скъперница и броеше чашките на стареца (Елин Пелин) – вместо "количеството вино в чашките" и др.
- Синекдохата е с характеристики, много близки до метонимията. При нея видовото название представя родовото
Например
хляб вместо храна;
член на класа представя целия клас – Полякът люби и пролива кръвта си за всичко, що е полско…
Българинът, напротив, каквато омраза храни против турчина, такава… и към чорбаджията и духовенството (Христо Ботев);
частта представя цялото – при теб дойдох, о, бащино огнище (Иван Вазов) – вместо "бащин дом",
- Хиперболата се гради върху силно преувеличение на количество и качество, размерите. Напр. „през девет планини в десетата”. Обикновено хиперболата се основава върху сравнението на два или повече образа. Например:
„ Опасал ми Крали Марко сабя дипленица
що се дипли дванадесет пъти,
и се носи коню на гривата
бързо като някой вятър”.
- Литотата е противоположна на хиперболата – чрез нея се осъществява омаловажаващо, сдържано утвърждаване на някакво положително качество или определени признаци се представят като едва забележими и дори липсващи. Напр. „ на един хвърлей място”. Като пълна противоположност на хиперболата – литотата е силно преувеличено намаляване на известни качества или предмети: „Да го духнеш – ще падне” . „ Толкова беше слаб: станал като вейка”. „ Рада стоеше като тресната. Капка кръв не беше останала на лицето й”.
2. ФИГУРИ ( СТИЛИСТИЧНИ ФИГУРИ)
Фигурите са особен похват на художествения стил, чрез който писателят изразява най-добре мисъл, чувство, настроение. За разлика от тропите, които често пъти съществуват в готов устойчив фразеологичен вид – фигурите се създават от писателите в процеса на написване на дадено произведение и носят белезите на техния стил и мироглед, техния начин на изразяване. Най-често срещани фигури са:
- Антитеза – съпоставят се противоположни понятия или съждения с цел чрез изтъкнатия между тях контраст да се постигне изразителност на речта
Антитезата според смисловото си съдържание може да има различни варианти:
1) Един предмет на речта с два противоположни признака. Той е ту весел, ту тъжен. Тя понякога плаче, понякога се смее. Тук се разкрива сложната и противоречива сьщност на предмета на речта.
2) Два отделни предмета на речта с противоположни признаци Иван е учен, честен, смел, докато Стоян е глупав, подъл, страхлив.
- Контрастът е много близък до антитезата, но е противопоставяне на разгърнати цялости – картини, образи, описания на душевни състояния и др. Може антитезата да е в основата на контраста както в цитирания пример от "Черна песен" на Димчо Дебелянов.
- Оксиморон – чрез тази фигура предметът на речта се характеризира с противоречащ на неговата същност признак. По този начин едното понятие изключва другото. Така получената смислова цялост допринася за изразителността на речта: жив труп, умен глупак, говорещо мълчание, голям малък човек, плаче, смеейки се.
- Градация– при тази фигура началното значение се степенува възходящо –
Градирането на значението се постига чрез възходящи по значение митонимни изрази, чрез уточняване на признака с допълнителни думи. Вьв всеки следващ израз значението се разраства, емоционалният тон на изказ също се градира.
- Инверсия буквално значи обръщане на словореда (мястото на думите в изречението). Тази фигура е широко разпространена в българския фолклор и в личното творчество, особено в поезията. Напр. „Жена млада и красива” вместо „красива и млада жена”. „Вода студена, пенлива” вместо „студена пенлива вода”.
- Реторичният въпрос е зададен не за да получи отговор, а за да съсредоточи вниманието на реципиента върху определен проблем – Защо в таквоз усилно време криеш себе си, господи? Защо? (Й. Йовков).
- Паралелизъм е стилистична фигура, чрез която се съпоставят образи (образен), епизоди (сюжетен) или ситактични конструкции (синтактичен). Когато двата елемента са и противопоставени, се получава контраст. Например двойката Яворови стихове с враг врагувам – мяра според мяра,/ с благ благувам – вяра зарад вяра изгражда пълен синтактичен паралелизъм, в рамките на който е вграден и ярък смислов контраст
